Saturday, 20 March 2010

Colcannon

Този пост трябваше да се появи в блога на 17ти март, в деня на св. Патрик. Това беше преди да ме налегне предпролетна летаргия, в резултат на която си лягах цяла седмица с кокошките (не, не си държа ято пернати на балкона :)).
Защо св. Патрик? По две причини. Всъщност три. Св. Патрик е светецът-покровител на Ирландия. Впечатленията ми от този празник са основно пречупени през холивудската призма. Ако сте забелязали, в много филми стане ли въпрос за този ден, всички ирландски имигранти (и не само ирландски) в Щатите задължително участват в огромно шествие, целите облечени в зелено. Не знам дали наистина е така, тъй като досега не ми се е удавал случай да намина отвъг Голямата вода, или е просто поредният холивудски мит (като този, че Айфеловата кула се вижда от всеки прозорец в Париж). Но идеята ми харесва.
Свързвам празника на св. Патрик и с първото ми и последно посещение на Стад де Франс („Стадионът на Франция”, построен за Световното първенство по футбол, на което Франция беше домакин през 1998). Преди няколко години имаше организиран концерт-спектакъл, наречен „Келтски нощи” с участието на фолклорни групи от Бретан, Уелс, Шотландия и Ирландия. Място – Стад де Франс. Програмата предвиждаше песни, танци, гигански екрани и факелно шествие.  Ихааааа, си казахме и купихме билети, при това не от най-евтините, на трибуните точно срещу сцената. В уречения ден валеше като из ведро и беше кучи студ, но няма страшно, на трибуните ще сме под козирката. Тук е моментът да поясня, че нито аз, нито ПП имаме опит със специфичната архитектура на стадионите. Заехме отредените ни места и изненадите започнаха. Оказа се, че наистине сме под козирката, при това на последните редове. Иимахме чудесна гледка към терена и мокрите зрители на него. За сметка на това Почти не виждахме сцената. Мислехме, че поне ще можем да виждаме екраните от двете й страни. Рекламните бандероли, провесени от козирката закриваха половината от екраните. Два реда зад нас имаше нещо като коридор, обикалящ целия стадион и в чиито стени бяха пробити големи дупки за вентилация. Ставаше ужасно течение (сигурно много приятно в жарките летни дни, но не и при дъждовните 10 градуса) и вятърът така свиреше, че заглушаваше звука от концерта. 15 минути след началото станахме и си излязохме. Явно доста хора са се оплаквали, защото следващата година концертът беше на закрито в зала „Берси”. Но това приключение попари желанието ми за последващо посещение на стадиона и ни даде повод всяка година да си спомняме за празника на св.Патрик.
И последно, отдавна ми се ще да посетя Ирландия. Живот и здраве, това ще се осъществи в края на април – плануваме 3 дни в Дъблин. Затова реших да се поупражнявам предварително в кулинарно отношение. След ирландския соден хляб, вариацията на тема „бармбрак”  и сладкиша с Гинес, дойде ред и на прословутото пюре от картофи и зеле за деня на Вси Светии - colcannon. След като прегледах известен брой рецепти, реших да се базирам на тази от блога "One Perfect Bite". Това е чудесна зимна рецепта, изискваща само да си затворите очите за количествата масло ;).
Продукти:
500 г картофи (от по-нишестените сортове, които са подходящи за пюре)
80 - 90 г масло
150 г шунка
1/2 малка глава зелено къдраво зеле
250 мл мляко
1 пресен лук
Сол, черен пипер

Картофите се обелват и сваряват до готовност в подсолена вода. Изцеждат се от водата  и се намачкват на пюре, заедно с прясното мляко и 40 г масло.
Докато картофите се варят, зелето се нарязва на тънки ивички. Посолява се и се намачква малко с ръце.  Лукът се нарязва на дребно. Шунката се нарязва на кубчета. В дълбок тиган се разтапя около 20 г масло с малко олио (за да не изгори маслото) и зелето се задушава, докато цялата вода изври и остане на мазнина – около 10 минути. Добавя се лука, подправя се с черен пипер и се задушава за още 5 минути. 1-2 минути преди края се добавят и кубчетата шунка, колкото да се загреят.
Зелето, шунката и лукът се добавят към картофеното пюре и се разбърква добре.
Сервира се горещо. Поднася се на купчина, в средата на която се прави дупка с лъжицата и се поставя парченце масло, което се разтапя от топлината на ястието.

J’avais prévu de poster ce billet le 17 mars, le jour de la Saint-Patrick. C’était sans compter une soudaine léthargie pré-printanière qui m’a fait me coucher avec les poules toute une semaine durant (non, je ne fais pas un élevage de gallinacées sur la terrasse ;)).
Pourquoi la Saint-Patrcik ? Pour deux raisons, même trois. Tout d’abord, Saint Patrick est le protecteur de l’Irlande. Mes impressions de cette fête sont fortement influencées par les clichés hollywoodiens. Je ne sais pas si vous avez remarqué dans beaucoup de films, tous les émigrants irlandais (et pas seulement irlandais) sont tenus de participer à cette fête tout de vert vêtus dans une immense parade. J’avoue que je ne sais pas si ces images reflètent la réalité car je n’ai jamais mis les pieds au delà de l’Atlantique ou si c’est juste le énième mythe créé par des scénaristes à l’imagination débordante (tout comme le sait pertinemment chacun de nous, toutes les fenêtres parisiennes ont une vue sur la Tour Eiffel). Mais l’idée de la parade me plait.
En plus, le jour de la Saint-Patrick me rappelle ma première et dernière visite au Stade de France. Peut-être connaissez-vous le spectacle « Nuits Celtiques » ? Avec PP nous avons essayé d’assister à sa première édition. Nous avons acheté les places (pas les moins chères qui plus est) des semaines auparavant et nous nous réjouissions d’avance d’un concert avec des groupes folkloriques bretons, gallois, écossais et irlandais, le tout visible sur un écran géant. Le Jour J, il pleuvait des cordes et il faisait assez froid. Bravant les intempéries, nous avons pris nos places, juste en face de la scène qui était sur le côté opposé. Malheureusement elle était si loin, qu’on la voyait à peine. Par contre, nous avions une superbe vue sur la pelouse et le publique grelottant, mais nous étions à l’abri, sous le toit du stade. Tellement à l’abri que les pancartes publicitaires pendant du toit nous cachait la moitié des écrans géants sur lesquelles nous étions censés profiter pleinement du spectacle. De plus, n’étant pas des visiteurs assidus des stades et autres équipements sportifs, nous avons ratés quelques spécificités de l’architecture lors de l’achat des places. Par exemple, ce long couloir circulaire tout le long du stade, avec des grandes ouvertures des deux cotés assurant une meilleure ventilation et les  courants d’airs accompagnants. Lesdits courants doivent être très agréables par une journée de canicules mais le sont nettement moins quand ile fait 10 °C. De plus, le vent s’engouffrait dans les ouvertures en faisant tellement de bruit que l'on n'arrivait avec peine à entendre les binious sur scène. En bref, 15 minutes après le début de spectacle, nous nous frayions un chemin vers la sortie. Je pense qu’il devait y avoir un certain nombre de spectateurs  qui se sont plaints après le spectacle, car l’année suivante les « Nuits Celtiques » avaient lieu à Bercy, lol ! En ce qui me concerne, je n’ai plus envie de retourner au Stade de France, mais cela nous fait un souvenir à nous  rappeler tous les 17 mars.
Et cela faisait longtemps que je voulais visiter le pays des leprechauns.  Si tous ce passe bien, nous allons passer 3 jours à Dublin le mois prochain. En prévision de ce séjour, j’ai commencé à m’entrainer côté cuisine. Après le pain au bicarbonate, la variation sur le thème du barm brack et le gâteau à la Guinness, je suis arrivée au plats traditionnel de la Toussant : le colcannon, une purée de pommes de terre au choux et au jambon. Après avoir feuilleté un certain nombre de recettes, je me suis basée sur celle du blog « One Perfect Bite ». C’est une recette d’hiver qui demande comme seul effort seulement de fermer les yeux devant la quantité de beurre ;).

Ingrédients :

500 g de pommes de terre à chair farineuse
80 g de beurre
150 g de jambon
½ chou vert de petite taille
250 ml de lait
1 ciboule
Sel et poivre

Eplucher les pommes de terre et les faire cuire dans de l’eau salée. Les égoutter et les écraser en purée avec le lait et 40 g de beurre.
Pendant que les pommes de terre cuisent, laver et parer le chou et le couper en fines lanières. Saler et écraser légèrement à la main. Emincer la ciboule et couper le jambon en dés (ou carrés si vous utilisez le jambon en tranches). Faire fondre 20 g de beurre avec un peu d’huile (pour éviter que le beurre ne brule) dans une casserole. Ajouter le choux et laisser revenir à feu assez vif jusqu‘à l’évaporation de toute l’eau, mais sans le bruler. Ajouter la ciboule émincée et laisser revenir pendant encore 5 minutes. Poivrer. 1 ou 2 minutes avant la fin de la cuisson, ajouter le jambon.
Ajouter le mélange chou/ciboule/jambon à la purée de pommes de terre et bien mélanger.
A la présentation, faire un petit puits sur la surface du plat avec une cuillère et ajouter une noix de beurre qui va fondre au moment du service. Servir chaud.

4 comments:

Nanita said...

Изглежда толкова вкусно ммм...хареса ми!Усмихнат ден!

Dani said...

Много често я срещах тази рецепта за празника.
Радвам се, че ни я предлагаш!
Слънчево настроение!!!

Георги и Краси said...

Попаднах на блога ви от блога на Пепеляшка и ми се наби в очи салатата. Тъй като имах продуктите реших да я направя още тази вечер.

Стана неземно вкусна, дори и с повече масло, много ми хареса. Благодаря за рецептата, имате още един почитател в наше лице.

Mira said...

Нанита, Дани, благодаря ви :) То това уж хелоинска рецепта се води, ача доста блогъри и в Тейстспотинг и във Фуд Гокър го бяха правили за св. Патрик :)
Георги и Краси, радвам се, че рецептата ви е допаднала :) Винаги сте добре дошли в блога :)
Приятна вечер и лека седмица на всички !

LinkWithin

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...