Brutti ma buoni

[BG] Нещо като целувки, нещо като ореховки, нещо като нещо много вкусно.

[FR] Brutalement bons.

Може би за първи път в „живота” на мармотника оставям да мине повече от месец без публикация. Не че съм спряла да готвя (и да ядем, между другото), но имах доста натварен период в работата, където след около 9 – 10 часа, прекарани пред екрана на служебния компютър, не ми се прекарваха поне още 2 – 3 пред този на личния. Затова си дадох почивка от блог, снимки, обработка, обновяване на социалната мрежа, та дори и от редовните проверки да видя какво са сготвили „колежките”. Междувременно зимата си отиде, зюмбюлите на терасата прецъфтяха, момините сълзи изкараха първите си листа, а аз дори се вдъхнових за великденско чистене. Но май ще си остана само с вдъхновението.

Но да минем на днешните сладки. Тях ги направих почти на шега. Всъщност, първо ме заинтригува името им, което в превод от италиански означава „грозни, но вкусни”. То ми напомни на спагети-уестърните на Серджо Леоне отпреди години и по-специално на „Добрият, Лошият, Злият”, чието заглавие в оригинал звучи така: „Il Buono, il Brutto, il Cattivo”. Но днес няма да се разпростирам върху сините очи на Клинт Ийстууд, присвити под широкополата му шапка, а ще се спра на лешниковите сладки. Те са се зародили преди около век и половина в Пиемонт и впоследствие са се разпространили към Тоскана и Умбрия. Съставът им може да варира и част от лешниците да се заменят с бадеми, като и да се добавят парченца шоколад. 

Хрупкави и топящи се на небцето, с дъх на канела и ядки, те донякъде ми напомнят ореховките от детството.

Продукти:

(за около 20 сладки, рецептата е с леки модификации от блога „Un déjeuner de soleil”)

150 г кафява захар

100 г лешници, запечени на сух тиган

50 г лешниково брашно (може да се замени с бадемово), запечено на тиган

2 белтъка

1 ч.л. канела

В блендер се смилат целите лешници заедно с 50 г захар, като не се смилат на прах, а трябва да останат някои по-едри парчета. Прехвърлят се в тенджерка, добавят се още 50 г захар, лешниковото брашни и канелата, размесва се добре. Белтъците се разбиват на твърд сняг, като постепенно се добавя останалата захар. Снегът се добавя на три пъти към сместа от лешници и канела и са разбърква добре.

Сместа се загрява на слаб огън в продължение на около 10 минути, като се разбърква, за да не загори. Когато се изсуши достатъчно, за да почне да се отделя от стените, се отдръпва от огъня и оставя да изстине.

Фурната се загрява на 150 градуса.

Тава се застила с пекарска хартия и върху нея с лъжица се оформят сладките, на около 4-5 см една от друга. Пекат се около 20 минути, докато повърхността им стане лъскава и леко напукана.

Според оригиналната рецепта, могат да се съхраняват до 2 седмици в плътно затворена метална кутия. Аз лично гарантирам поне за седмица. Не успях да проверя за две, понеже вече бяха изядени.

Pour la première fois dans la « vie » des marmottes, je laisse passer plus d’un mois sans billet. Je vous rassure, je n’ai pas arrêté de cuisiner (ni de manger, d’ailleurs), mais j’ai eu un mois très chargé côté boulot. Du coup, après 9 – 10 heures passées devant l’écran d’ordinateur au travail je n’avais pas trop l’envie de passer encore 2 – 3 heures devant celui à la maison. Voilà pourquoi, je me suis donnée quelques semaines de repos du blog, des photos, de retouches, des réseaux sociaux et même de la curiosité d’aller voir ce que « les collègues » ont préparé. En attendant l’hiver est parti, les jacinthes sur ma terrasse ont fané et je me suis même motivée pour le ménage du printemps… même si je soupçonne que je vais rester seulement avec la motivation.

Mais passons aux choses sérieuses. J’ai préparé ces biscuits tellement à la légère. C’est d’abord leur nom qui m’a intriguée. Traduit de l’italien, il veut dire « bons, mais laids ». Il m’a fait pensé aux westerns spaghetti de Sergio Leone des années soixante, et plus spécialement au film « Le Bon, la Brute et le Truand » qui en version originale se dit « Il buono, il brutto, il cattivo ». Mais je vais essayer de ne pas trop tergiverser sur les yeux bleus de Clint Eastwood si lumineux à l’ombre de son chapeau et je vais passer aux biscuits aux noisettes. Ils sont nés il y a environ un siècle et demi au Piémont avant de partir vers la Toscane et la Ombrie et leur composition varie selon les régions (on peut substituer une partie des noisettes avec des amandes ou de rajouter des pépites de chocolat). Ils sont craquants et fondent sur le palais, laissant un léger parfum de cannelle. Leur texture légère et douce me rappelle les biscuits aux noix de mon enfance.

Ingrédients :

(pour environ 20 biscuits, la recette est très légèrement modifiée du blog « Un déjeuner desoleil »)

150 g de sucre roux

100 g de noisettes torréfiées

50 g de poudre de noisettes torréfiée à la poêle

2 blancs d’œufs

1 càc de cannelle en poudre

Dans un blender mixer grossièrement les noisettes avec 50 g sucre, sans les réduire en poudre. Les transférer dans une casserole et y ajouter la poudre de noisettes, encore 50 g de sucre et la cannelle et bien mélanger. Monter les blancs en neige en versant progressivement le reste du sucre. Incorporer les blancs en neige au mélange de noisettes et cannelle. Chauffer la casserole au feu doux tout en mélangeant pour faire sécher la pâte pendant quelques minutes. Quand la pâte se détache des parois, retirer la casserole du feu.

Préchauffer le four à 150°C.

Couvrir une plaque de papier sulfurisé et former des petits tas de pâte à l’aide d’une cuillère. Enfourner pendant 20 minutes jusqu’à ce que la surface devienne lisse et légèrement craquelée.

D’après la recette originale, les biscuits peuvent se garder pendant 2 semaines dans une boîte métallique. Pour ma part, je peux garantir pour une, il n’en restait plus pour vérifier la conservation pendant 2 semaines.