About

За мен / A propos de moi

(снимка: Камбанката / photo: Clochette)


Добре дошли в Мармотника!

„Публикувано от Мира” – така пише под всеки пост в блога. Както се досещате, Мира съм аз, съкратено от Владимира. Шеговито се определям като българка по рождение, французойка по местожителство и, по всяка вероятност, англичанка в предишен живот. Живея в малко градче (известно в Мармотника като „наше село”) на 20 километра южно от Париж, с мъж („ПП”) и дъщеря (вече 11-годишната „Камбанка”). На възраст съм от обратната страна на четиридесетте, за добро или за лошо, а по образование – биохимик, доктор по имунология. Именно докторатът ми беше причина да дойда във Франция, а към края му, тъкмо когато започнах да се оглеждам за стипендия в Англия или Щатите, се запознах с ПП... и останах тук. След няколко години в научни лаборатории преминах от Тъмната страна на Силата и в момента работя в областта на клиничните проучвания.

Интересът ми към готвенето дойде без изобщо да съм го търсила. Винаги съм обичала да ям, но процесът на приготвянето минаваше на няколко километра над главата ми. Когато бях в гимназията, майка ми положи героични усилия да ме научи да се справям в кухнята, но без особен успех. Горе-долу оттогава датират и първите ми неуспешни кулинарни експерименти с несвойствени за българската кухня ястия – скоунс, с които можеха да се забиват пирони в стената и лазаня толкова глетава, че дори кучето ни не поиска да я помирише (а иначе все оглеждаше с любопитство какво има за ядене). След като с ПП се оженихме, се специализирах в приготвяне на салати и аламинути от типа „изваждаш от опаковката и слагаш в микровълновата фурна, или в краен случай – в тигана”. Едва когато Камбанката стана на възраст, подходяща да се храни наравно с нас, започнах да се интересувам малко повече от рецепти и домашна кухня, за да дам някакъв що-годе добър старт в бъдещите й хранителни навици. По това време замених и лабораторните мишки с компютърни и кухнята ми даде неподозиращи възможности за експерименти, за да запълня празнотата, оставена в живота ми от епруветките и флуоресциращите клетки.

С времето понапреднах с готвенето, макар и все още мярката „брашно, колкото поеме” да ми беше също толкова ясна колкото и „светлинни години на литър”. Поговорката, че апетитът идва с яденето се оказа вярна. Постепенно започнах да се включвам и в темата със снимки на приготвените ястия във форума БГ-Мамма. Колкото повече се интересувах от кулинария, толкова повече започвах да чета и да се образовам за национални и регионални кухни, техники, тенденции, майстори-готвачи, да събирам готварски книги и списания и да следя кулинарни блогове. Така открих и света на кулинарната фотография и разбрах защо снимките на другите изглеждаха стотици пъти по-добре от чинията ми с цветчета на плота в кухнята, снимана със светкавица.

Идеята за блога се роди, когато един ден попаднах на рецепта в един от българските готварски сайтове (при това от популярните) за не-помня-какво-месо по провансалски. В списъка с продукти бяха изброени пушени гърди, гъби и сметана, все съставки характерни за по-северните кухни и нямащи нищо общо със слънчевата средиземноморска Прованс. Казах си, че щом сайт, претендиращ за сериозност и известност може да публикува небивалци, мога и аз да си направя блог, където също да публикувам каквото ми скимне (надявам се, и по-добре документирано).

Името на блога е закачка с рекламата на извeстна марка шоколад, където един мармот завиваше шоколада в станиол. В края на 90тте, когато пристигнах под Айфеловата кула с идеята, че ще остана година-две, фразата от рекламната кампания беше в устата на всички, а аз (която поради липса на телевизор бях изпуснала цялата кампания) с несигурния си все още френски се почесвах по главата и търсех по речници скритото значение на думата "мармот" с надеждата да разбера защо загъва шоколада в станиол. Е, разбрах го впоследствие и наред с това научих, че на френски изразът „спи като съсел” е „спи като мармот”. Тъй като освен да похапвам, обичам и да поспивам, установих, че в душата си съм всъщност един мармот. Обичам и шоколад, затова името на блога ме описва доста добре.

Какво ще намерите в него? Най-често, това, което ядем вкъщи. Любопитната ми природа ме кара да опитвам нови неща и да прекроявам стари. Рецептите, макар и болшинството да са повлияни от френската кухня, отразяват еклектиката на масата у нас – от домати по провансалски до бейгъли, бирияни и шкембе чорба. В рубриката „Класически френски рецепти” са събрани някои от най-известните френски ястия – рататуй, крем брюле, клафути.

Когато не готвя, снимам или вися в интернет, обикновено чета, като предпочитанията ми са насочени, но не и ограничени, към научната фантастика и фентъзи. А когато се получи щастливата комбинация от време и финанси, тръгваме на път, във Франция или другаде.

Приятни минути в блога!

***************************************

Bienvenue chez Les Marmottes !

Comme vous pouvez le constater, à la fin de chaque post du blog est écrit « Publié par Mira ». Mira, c’est moi, et le prénom complet est Vladimira. Je dis, en plaisantant, que je suis bulgare d’origine, française d’adoption et probablement anglaise dans une vie antérieure. J’habite dans une petite ville située à 20 km au sud de Paris (que j’appelle ‘le village’ dans le blog) avec mon mari (PP) et notre fille de 11 ans (Clochette). Je suis passée de l’autre côté de la quarantaine et je suis biochimiste, docteur en immunologie de formation. Ma thèse était la raison principale de mon arrivée en France et à la fin de celle-ci, au moment où je commençais à chercher une bourse post-doctorale en Angleterre ou aux Etats-Unis, j’ai rencontré PP… et je suis restée. Après quelques années dans un laboratoire de recherche, je suis passée du Côté Obscur de la Force et actuellement je travaille dans le domaine des essais cliniques.

Mon intérêt pour la cuisine est venu sans que je ne m’en rende compte. J’ai toujours aimé manger, mais la préparation me passait très loin au-dessus de la tête. Pendant mes années lycée, ma mère déployait des efforts considérables pour que j’apprenne à me débrouiller aux fourneaux, sans succès apparent. Mes premières expériences, ratées, dans le domaine des plats étrangers à la cuisine bulgare datent de cette époque-là. Dans cette liste figurent des scones si durs que l’on pouvait les utiliser en lieu et place d’un marteau et une lasagne si mal cuite que même notre chien rechignait à la renifler (or habituellement, il ne se gênait pas de lorgner nos assiettes). Après mon mariage avec PP, je me suis spécialisée dans la confection de salades ou de plats de type : « Sortir de l’emballage et mettre au four micro-onde, ou au pire, dans la poêle ».

Cependant, le jour où Clochette est devenue assez grande pour manger notre nourriture, j’ai lentement commencé à m’intéresser aux repas faits maison afin d’essayer de lui inculquer quelques bonne habitude nutritionnelles. A cette époque là, je commençais à échanger les souris de laboratoire avec la souris de l’ordinateur, et la cuisine me donnait un champ insoupçonné de possibilité d’expériences pour remplir le vide de ma vie laissé par les cellules fluorescentes. 

Au bout d’un moment, j’acquis un peu d’expérience, même si l’unité « Farine QSP pour une pâte souple » restait toujours aussi claire que « Années-lumière par Litre ». Le dicton « L’appétit vient en mangeant » s’est avéré vrai. Je commençais à poster des photos de mes plats sur un forum bulgare. Plus je m’intéressais à la cuisine, plus je lisais et j’apprenais sur les cuisines nationales et régionales, les techniques, tendances et chefs, plus j’accumulais des livres et magazines de recettes et je suivais de plus en lus de blogs culinaires. Puis, j’ai découvert le monde de la photographie culinaire et compris pourquoi les photos des autres présentaient cent fois mieux que mes assiettes à fleurs sur le plan de travail de la cuisine prise avec le flash.

L’idée du blog a germé quand un jour je suis tombée sur un site culinaire bulgare (assez populaire, de surcroît) présentant une recette de je-ne-sais-plus-quelle-viande à la provençale. Parmi les ingrédients figuraient des lardons, des champignons et de la crème, tout ce qui rappelle plutôt la cuisine du Nord que celle ensoleillée et méditerranéenne, de la Provence. Je me suis dit : « Si un site prétendant être connu et sérieux, peut publier de telles incohérences, je peux faire mon propre blog, où je publierais ce que je veux (et bien documenté… du moins, je l’espère). »

Le nom du blog est un clin d’œil à la pub de la célèbre marque de chocolat où la marmotte met du chocolat dans du papier alu. A la fin des années 90, quand je suis arrivée sous la Tour Eiffel avec la ferme intention de ne rester en France qu'un an ou deux, cette pub était sur tous les écrans. L’accroche de cette réclame était citée par tout le monde et moi, qui n'avais pas de télé à l'époque et avais raté tout cet engouement, avec mon français encore hésitant, je me grattais la tête et je feuilletais des dictionnaires afin de trouver le sens caché du mot "marmotte" dans le vain espoir de comprendre pourquoi elle met du chocolat dans du papier alu. Je finis par comprendre et, entre temps, j’appris l’expression « Dormir comme une marmotte ». Comme j’aime non seulement manger, avec un faible pour le chocolat, mais aussi dormir, le nom du blog était tout trouvé et me va comme un gant.

Qu’allez-vous y trouver ? Surtout ce que nous mangeons à la maison. Etant de nature curieuse, j’aime tester des nouvelles recettes mais aussi refaire les anciennes. Ces recettes, en majorité influencées par la cuisine française, reflètent l’éclectisme de notre table : des tomates à la provençale aux bagels, du riz biriyani à la soupe de tripes bulgare.

Dans les rares cas où je ne fais pas la cuisine, des photographies ou des recherches sur internet, j’aime aussi lire. Mes préférences vont, mais ne se limitent pas, à la science-fiction et à la fantasy. Et quand survient la combinaison heureuse du temps et du budget, nous aimons partir en voyage, en France ou à l’étranger.

Bonne lecture !

LinkWithin

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...