Мисля, че няма друг френски град, който така да разделя мненията за него (поне сред моите познати и приятели), както Хавър. Впечатленията варират от „това е една ужасна камара бетон“ до „абе, каквото и да казват, не е чак толкова грозен“.
Градът има дълга, но и доста трагична история. След като в продължение на векове е бил значително пристанище, до голяма степен подхранвано от търговията с роби, градът е сринат до основи от бомбардировките по време Втората световна война през 1944г. През 50тте години, възстановяването му е възложено на архитекта Огюст Пере, който си е създал име като специалист по работата с бетон и солидни сгради без особени украси по фасадата. Хавър няма типичната нормандска архитектура с видим гредоред и старовремски чар, ламаринени покриви или тухлени къщи с балкони от ковано желязо. Градът е модерен, правоъгълно-квадратен и без особени декорации по фасадите. Та, може би затова, Хавър оставаше някъде встрани от полезрението ми при плануване на разходките ми в района.
Катализаторът на желанието ми да се кача на влака беше една случайно намерена статия, разказваща за проучването кога и къде е била нарисувана картината „Импресия. Изгряващо слънце“ на Клод Моне, чийто оригинал може да видите в музея Мармотан в Париж. Дааааа, има хора, които си задават подобен тип въпроси. След задълбочен анализ на картината, документите на художника, картите на града, та дори и алманаха с часовете на изгрев и залез и намесата на астрофизик, мистерията е разгадана.
Когато в 7ч35 сутринта на 13 ноември 1872 година Клод Моне е наблюдавал изгрева на слънцето от прозореца на хотела, където е отседнал (hôtel de l’Amirauté на Grand Quai) в град Хавър и след това набързо е е нахвърлял впечатленията си върху платното, едва ли е подозирал, че ще това ще преобърне света на изкуството година по-късно. И в продължение на още много години.
И друг път съм разказвала за моя интерес към творчеството на Клод Моне и на импресионистите като цяло. След като прочетох статията за изследването, вече нямаше начин: ще се ходи до Хавър. Така де, и бръмбарите в главата ми трябва да се занимават с нещо. И ето че в една съботна сутрин през месец август, бях във влака, готова за приключения.
До Хавър се стига сравнително бързо (около 2ч30) и удобно с влак от гара Сен-Лазар в Париж (увековечена в картина на Клод Моне, между другото). Може спокойно да се разходите дотам в рамките на деня, стига да имате желание да станете рано и да си легнете сравнително късно. Също така, може да го включите в програмата си, ако сте на обиколка в района, например, към Етрета или Руан. Така или иначе, разходка до Нормандия винаги е добра идея.
Първата ми спирка, разбира се, беше пристанището. Или поне част от него, там, където навремето се е намирал Grand Quai. Той, както и хотелът, разбира се, вече не съществува, заменен е от Quai de Southampton. Но с малко въображение човек може да се види в картината. Всъщност, с много въображение.
13 ноември 1872
5 август 2019
След пристанището, разходката продължи в центъра на града, който беше точно, както го очаквах – правоъгълен и бетонен. Но, въпреки това, не беше подтискащ, а просто различен. Предполагам, зеленината и слънчевият ден допринесоха за приветливата атмосфера, която усетих. Градът сигурно изглежда твърде различно при дъжд и мъгла.
За мен, най-впечатляващото здание в Хавър се оказа църквата Saint-Joseph (св. Йосиф). Под строгата ѝ бетонена външност се крие феерия от цветове отвътре, идващи от множеството витражи на кулата. Толкова бях погълната от гледката над главата ми, че на няколко пъти си ударих коленете в пейките, докато обикалях нефа.
Ако искате да видите Хавър от високо, отбийте се до „Висящите градини“ (Les jardins Suspendus) – ботаническа градина на хълма над града и се разходете в близкия квартал Saint-Adresse, който е останал навремето малко встрани от бомбардировките и който пази все още някои следи от стария вид на града.
Не пропускайте и плажа с цветните кабинки, но на който трудно ще опънете хавлията си, тъй като е каменен.
След прекарания ден в Хавър, мисля, че бих могла да се присъединя към групата хора, които смятат, че „абе, каквото и да казват, не е чак толкова грозен“. Даже може дори да кажа, че градът ми допадна. Да, различен е от типичният френски град, различен е от момента, в който Моне е нарисувал „Импресия. Изгряващо слънце“, но и в това има един своеобразен чар. Накратко, няма да сгрешите да го посетите и вие и да съставите свое мнение. След като сте видяли по-известните места в Нормандия, разбира се.
**************************
Je pense que le Havre est la seule ville sur laquelle les opinions (au moins dans mon entourage) divergent de façon si spectaculaire. Ils oscillent entre « c’est une horreur en béton » et « quoiqu’on en dise, elle n’est pas si moche ».
La ville a une histoire longue et, parfois, tragique. Après avoir été pendant des siècles un grand port prospère, à cause de la traite négrière et le commerce international, la ville a été presque entièrement détruite lors de bombardements pendant la seconde guerre mondiale en 1944. Pendant les années 50 la reconstruction du Havre est confié à l’architecte Auguste Perret, un éminent spécialiste du travail de béton armé et adepte de bâtiments solides et sans décorations. Vous ne trouverez pas de maisons à colombages au charme ancien, des toits en zinc ou maisons en briques avec des balcons en fer forgé au centre-ville du Havre. La ville est à l’architecture moderne, plutôt rectangulaire et sans fioritures sur les façades. C’était peut-être aussi une des raisons pour lesquelles Le Havre restait en périphérie de mes ballades normandes.
Un article trouvé par hasard c’est retrouvé être le catalyseur de mon envie de prendre le train dans cette direction. Il racontait la recherche de la date et le lieu précis où Claude Monet a peint son célèbre tableau « Impression. Soleil Levant » (dont vous pouvez admirer l’original au musée Marmottant à Paris). En effet, il existe de gens qui se posent ce type de questions. Après une étude approfondie de l’œuvre, des documents laissés par le peintre, les cartes de la ville, l’almanach avec les horaires de lever de soleil et même avec l’intervention d’un astrophysicien, le mystère a été résolu.
Quand Claude Monet observait le levée du soleil à 7h35 le 13 novembre 1872 depuis sa chambre de l’hôtel de l’Amirauté sur le Grand Quai du port du Havre, il n’imaginais sans doute pas que ses impressions couchées en quelques heures sur la toile un peu plus tard dans la journée allaient bouleverse le monde de l’art l’année suivante. Et pour les années à venir.
J’ai déjà parlé à plusieurs reprises de mon intérêt à l’œuvre de Claude Monet et les impressionnistes en général. La lecture de cet article était décisive pour que je commence à planifier un voyage au Havre. Je sais, tout est dans la tête… et parfois dans la mienne c’est un sacré bazar. Voilà comment je me suis retrouvée un samedi matin le mois d’août dans le train et prête pour l’aventure.
Le voyage au Havre est rapide (environ 2h30) et facile depuis la gare Saint-Lazare à Paris (elle aussi a été peinte par Claude Monet, d’ailleurs). La balade pourrait se faire en une journée, si vous avez l’envie de vous lever tôt et de vous coucher un peu plus tard. Le Havre pourrait aussi figurer dans la liste d’endroits à visiter si vous faites un road trip en Normandie entre Étretat et Rouen. De toute façon, un voyage en Normandie est toujours une très bonne idée. Comme dit mon pote Martin (Plans de voyages), « la Normandie offre un voyage dans le temps à la fois enrichissant et enchanteur ». D’ailleurs, si vous voulez ides idées comment visiter la Normandie en 3 jours, n’hésitez pas jeter un coup d’œil à ses conseils (souvent plus avisés que les miens).
Mon premier arrêt une fois sur place était naturellement le port. Ou une partie, au moins, là où se situait le Grand Quai à l’époque. Le Grand Quai, tout comme l’hôtel, n’existe plus, remplacé par le Quai de Southampton. Mais avec un peu d’imagination, l’on peut se projeter dans le tableau. Avec beaucoup d’imagination, au fait.
13 novembre 1872
05 août 2019
Après le port, la balade a continué vers le centre-ville qui était comme je l’imaginais : carré et en béton. Mais pas oppressant, plutôt différent. Je pense que le soleil et la verdure autour ont contribué à mon impression favorable et l’atmosphère agréable que j’ai sentie. J’imagine que la ville serait différente sous la pluie ou dans le brouillard.
Le bâtiment que j’ai le plus apprécié était l’église Saint-Joseph. Sous son manteau en béton, l’on trouve une féerie de couleurs provenant des vitraux sur toute la hauteur du clocher. J’étais tellement immergée dans la vue au-dessus de ma tête que je me suis cognée les genoux à plusieurs reprises dans le bancs pendant que je tournais autour du nef.
Si vous voulez jeter un coup d’oeil à la ville depuis un point culminant, allez vers les Jardins Suspendus : un jardin botanique située en haut d’une colline. Ensuite profitez pour vous balader dans le quartier de Saint-Adresse qui a été en partie épargné des bombes et qui garde encore quelques traces de l’architecture de la ville à l’époque.
Ne ratez pas également la plage avec les cabines colorées, mais sachez que vous ne pourriez pas étaler votre serviette très confortablement sur les galets.
Après cette journée passée au Havre, je peux me ranger parmi les gens qui pensent que « quoiqu’on en dise, la ville n’est pas si moche ». Je pourrais même dire que la ville m’a plutôt plu. Oui, ce n’est pas la ville française typique, ce n’est pas la même ville que Monet a peint, mais elle a son charme quand même. Bref, n’hésitez pas à y aller pour vous faire votre propre opinion. Après avoir vu les endroits les plus connues de Normandie, bien sûr.
Comments